Телефонът ми е виновен за всичко.

    За безпаричието ми на края на месеца, за безсънните ми нощи, за свръх мега професионалните ми умения да пиша sms-и със 117 знака в минута. Точно толкова побира моят мил, поочукан Самсунг.
    Телефонът ми е виновен и когато закъснявам за работа – най-често решава, че ще се успи. Като мен. Та и тая сутрин така. Цъках нещо снощи и толкова съм се забравила в цъкане, че май съм натиснала грешния бутон – mute. И той млъкна.
    Събуждам се по интуиция, малко преди десет. Докато се къпя, се засрамвам около четири пъти, а докато се обличам – още около три и половина пъти съжалявам, че за n-ти път съм висяла в icq до 3.
    Така е, така е. Като нямаш акъл...
    Изхвърчам като войник под тревога, взимам стълбите по 2-3 накуп и гледам да не си счупя прекрасните глезени. Чувала съм, че в някои култури ги ценят.
    Не е петък, 13-ти. Не е даже и петък. Обаче всичко е толкова куцо тая сутрин, че думи нямам. И ако колата ми се беше държала подобаващо, щях да се учудя, честно. Както се досещате, тя не посмя да се опълчи на вселенската нагласа спрямо мен и ме наказа.
    Не запали, тъпата. Не пожела. Бензинът ли, какво... не разбрах. А и нямах време да разсъждавам върху този така актуален в моето всекидневие въпрос.

Такси, такси. Няма таксита. Живея на края на света.

    И ей така, в тая хаджидимитърска пустош, след три червени лампички и една зелена, която обаче явно не ме одобри за пасажер, едно 1280 спря. Нацепи е*ати спирачките.
    Качвам се, сядам, нервна съм, тъпо ми е, мразя да закъснявам. Забила съм поглед в бледите цифри на апарата и просто искам да стигна там, където съм тръгнала. Съдейки по вибрациите на волана и скърцането на накладките, съм почти сигурна, че това е обречена кауза.
    Всичко в тая кола е нередовно. Мирише ми на борче, седалките са некви странно сиви, може би бивши бели, таблото скърца заплашително на всеки завой, изобщо – една прекрасна таксиджийска реалност.
    И тъкмо се зазяпвам в пластмасата на горепосоченото табло и с радост откривам, че кучета с клатушкащи се глави липсват, когато погледа ми бива погълнат от една жълта, служебна карта с една леко пожълтяла снимка и три имена отдолу. Някой си Виктор. Виктор някой си.
    Или съм болна от неизлечима болест, която ходи по непоправимите естети, или тоя човек просто се е утрепал за корица на GQ. Как можах цели два километра да търся кучето с клатушкаща се глава...
    Нямам никви гуми – изтърсва той, ей така, от нищото. Тва е чудесен повод да го зяпна. И го зяпвам.
    Ъ-ъ-ъ... като гледам май и джанти нямаш, няма такива вибрации на волана...
    „Нищо нямам...“, ми казва. И продължава да гледа напред, с един такъв поглед, който събужда не само естета, но и психолога в мен – колкото и дълбоко да е заспал точно в тези часове на деня.
    Тоя е нечовек. Искам да го питам какъв му е случаят, да го свържа с някой моден агент, въпреки че такъв не познавам. Но ще се запозная.
    Искам да знам какво трябва да ти се е случило и какъв трябва да си, за да изглеждаш по този начин и да не се показваш по-далече от левия преден джам на таксито.
    От колко време караш, питам, и чакам да ми каже примерно – 10 години. Повечето нали така казват – цел живот съм бил такси. Е, той не е бил. Или поне не е карал такси цял живот.
    Работи от осем месеца. От Варна е, живее в София от 12 години. Имал бизнес – фалирал. После ходил в Германия. После се върнал. После пак започвал, но вече не било като едно време...         По-трудно е. Имал жена, тя го зарязала. И това не е лесно, казва той.
    А аз се чудя коя жена зарязва такъв мъж...
    Мойта, казва ми. Много я обичах, но тя не ме разбра.
    Досущ като в мазна, сръбска песен.
    Клише до клише, обаче тоя човек изгледаше толкова истински потресен от клишетата на живота, че няма накъде повече.
    Казвам му, че е много красив, за да кара такси, и не одобравям тоя му акт на безотговорност. Той се смее – наистина ли мислиш, че съм готин?
    Е, не. Е, не, бе. Хич.
    Смях. После малко мълчание и нелепа тишина. Няква такава... пълна с нещо, но и аз не знам с какво.
    Пита ме какво работя, защо го работя. Пиша за разни неща, обичам си работата, казвам. Тя ме среща с такива като теб, учи ме да ставам по-красива, ако не и по-умна. Обаче последното е много спорен въпрос.
    Той се смее на най-малко смешните неща, което е очевиден признак не само за неконвеционално чувство за хумор. От опит знам, че хората, които се смеят, когато всички други гледат тъпо и не разбират, са по някакъв начин миропомазани.
    В един най-изненадващ момент, се оказва, че наистина са доста ценни кадри. А и той  зодия Рак.     Което съвсем ми избистря картинката.
    Женена ли съм. Не съм. Малка съм, викам. И често не разбирам. Ха-ха, колко си смотана, си казвам сама на себе си. Кви глупости говориш...
    На колко? На 20 ли си? Е, не толкова малка, но все пак. Той е на 32. Ама хич не му личат.
    Има връзка от цифра години, не е женен, дреме му. Така се изразява, а аз гледам, слушам и залагам сама срещу себе си. Щастлив – нещастен?
    Защо ти дреме, питам аз. Грозно е така, недей. Бъди като всички – нормален.
    Той не може и му личи.
    Подписът прецаквал всичко, казва. И нямал особено значение. Аз не знам дали е така и не мисля скоро да разбирам, но съм склонна да повярвам, че неговият опит е по-благонадежден източник на истинност от моето чувство за самосъхранение.
    Разказва ми много неща и постоянно се обръща, за да ме гледа в очите – особено, когато ми казва, че е стерилен и не може да има деца. Тогава се обръща за дълго и сякаш иска да види реакцията ми.
    Аз, естествено, се потресох, шокирах и ми стана ... тъпо. Първото, което ми идва в тъпата глава, е „лъжеш“. Като децата. Но той не беше от детската група вече и не, не лъжеше.
    Заушка, тъпотии. Имам 100% стерилитет. Засега ми е все едно, не мисля за това. Не знам, може един ден да ми е гадно. Много е гадно, си мисля... Обаче казвам, че може да си осинови детенце.     Момиченце, според мен, ще му пасне идеално.
    О, не. Никви жени, никви такива истории. Искал момче още от малък.Е, да, значи все пак е мислил за това.
    Освен това жена му има момиче. Жената, с която е от цифра време.
    Момиченце? Еха, сбъдва ми се оная извратена представа от преди малко... Супер. Играеш ли си с нея?
    Тя е на 17. Опа. Дали пък наистина не си играе с нея?
    Чукам се добре обаче, казва той. Аз се опулвам на ум. Какво?
    Още мога да правя секс, поне това е готино. Защото представящ ли си да бях напълно импотентен?
    Все едно не говори с жена, а просто го съобщава. За първи път чувам мъж, който да използва точно тази дума, която аз обичам, и да я изговаря по точно този умерено мръснишки начин. Чукам се.  Добре. Каза го като за „добро утро“.
    Да, знам. Той не разбра откъде, но аз го знаех. Рак с тия очи и това ненавременно чувство за хумор... Не можеше да не е добър.
    Смеем се. Той е непринуден, лицето му е едно по женски красиво и смугло. Никога не съм вярвала, че ще използвам тая дума, но ето. Смугло беше. И имаше длани на художник. Не ми стана ясно как се получава тая симбиоза между тях и волана.
    Той разказва ли, разказва... Всичко е ОК, изплаща си колата, ще ходи на море, да види техните, роднините, едно-друго... хубави неща. Иска да се гмурка в някой залив.
    Аз дали ще ходя на море? О, да... как не. Далече от тук обаче – искам да ми е тихо и да няма хора. Да се пека по цици с най-много още една жена до мен. И никви мъже.
    Дори мъжете, които имат такива очи, говорят уверено, но умеят да мълчат, които съобщават трагични факти с такава лекота и после се гмуркат в заливи... дори те не ми трябват докато се припичам като змия.
    Тука наляво ли?
    О, да...спри даже. Е тука съм. Спри, де.
    3,85. Връща ми 15 стотинки и аз започвам да се хиля. Имала съм хубави зъби, казва. Аз пък, непонятно как, се почувствах не само по зъби, а като гола насред селски площад.
    Ето, ако пак ти се развали колата – звънни. Да бе, ок. Ще ти звънна, когато ми потрябваш.
Виктор. Пише си номера, пъха в ръката ми бележката и 15-те стотинки. Аз му ги връщам обратно. Стотинките.
    Яд ме е, че не мога да приложа снимков материал, за да илюстрирам причината за низките си сутрешни страсти. Обмислям обаче варианта да го заснема тайна на някоя стоянка.
    Казах му, че ще напиша нещо за него. Той се изхили. Добре, обаче да му го пратя. На sms ли или...?  Ха-ха. Сутрин съм особено забавна.
    Той се усмихва, гледа мръсно и нулира брояча. Аз пък съм почти залепнала за седалката и хич не ми пука колко е мръсна тапицерията. И колко е била бяла някога...
    Тъкмо хлъзгам левия си бедър по нея и съм почти на асфалта, когато го чувам... Казва ми нещо. Не бил това, което виждам. Естествено, че не е. Ако всичко беше на показ, щях ли да се вгледам толкова детайлно?

...

    Хубави са тия сутрини, когато побесняваш още преди да си си измил зъбите. Хубаво е и да закъсняваш, да ти се прецака колата, да се качиш в случайно такси с мръсни седалки и мирис на борче.

Не съм виновна.

Телефонът ми е виновен за всичко.

винаги казва повече на умните хора!
Хубав разказ, караме да съпреживея историята....или сякаш съм я преживяла, някога, някъде....
Поздрави;)

за съжаление в забързаното ни ежедневие не всеки път им обръщаме внимание, а те са знаците, които ни помагат да разберем по-добре човека до себе си :)